Нито бесни, нито страшни пенсии

Нито бесни, нито страшни пенсии

И аз като мнозина българи мисля, че няма да доживея до пенсия. Какво ме интересува дали ще е с три години по-късно, или с три години по-рано, щом на това ще му дойде времето, когато нещата вече няма как да ме интересуват, мисля си. И в този момент получавам молба от близък от Будапеща, който е завършил висшето си образование в България. Иска да му взема от МЕИ (така се е наричало, когато той е бил студент) документ, в който да се удостоверява, че е учил там от тази до онази дата. Трябвало му за бъдещото пенсиониране. В Унгария годините, в които си получавал висшето си образование, се смятали за стаж. Не, никакво откупуване на стаж. Просто представяш документа и ти признават времето, през което си учил, за трудов стаж. Неговият шеф му казал, че от такова по-ранно пенсиониране всички биха имали полза – и обществото, и самият познат. На негово място щял да дойде млад, неуморен човек, който щял да произвежда повече продукт и това щяло да се отрази добре на всички, включително и на този познат. Хм, тук от всички канали текат дебати за пенсионната реформа, но не съм чувала някой да настоява за подобно нещо. Да сте срещали подобен аргумент: че времето в университета всъщност е време за придобиване на квалификация и на практика е част от трудовия ни живот? И че това е основание да бъде приеман за трудов стаж директно? При толкова висшисти в България как пък един не се сети, че докато е учил, всъщност е посвещавал време и усилия, за да може да произвежда повече и по-качествен продукт? И че това е от полза за всички. Кой всъщност ме представлява мен на дебатите за пенсионната реформа – самоосигуряващо се лице на свободна практика, което си плаща данъци и осигуровки за всяка стотинка? Като мен са много – хората с малък и не чак толкова малък бизнес, търговци, занаятчии, интелигенция. Къде сме ние в триъгълника, съставен от държава, работодатели и синдикати? Ние не членуваме в синдикати. А също така и не сме гласували за синдикати. Като че ли фабричните комини у нас димят на всеки километър и народът е съставен единствено от синдикални членове. Къде в дебатите за пенсионната реформа са хората, на чийто труд и усилия за самосправяне се разчита да издърпат, ако не държавата, поне семействата си над чертата на оцеляването? Няма ги. Всички тези хора са гласоподаватели и с времето все повече започват да се съветват с джоба си кого да подкрепят с гласа си. Но съдбата им не се решава в парламента, а в някаква тристранка от вътрешно отегчени и външно разгневени мъже. Ние се пенсионираме най-рано в Европа, каза министър Дянков. Кои ние - полицаите? Военните? В Испания жените и мъжете се пенсионирали на 67 години. Вярно, впрочем. Само че всеки българин вече има познат, който работи в Испания. На всичкото отгоре тези българи в Испания са доста компетентни по въпроса как изглеждат испанските пенсионери, защото се препитават главно, като им слугуват в къщите. Разликата между една 67-годишна испанка и една 67-годишна българка е колкото разликата между Хулио Иглесиас и Веселин Маринов. Испанските пенсионери са здрави и дълголетни. Наемат си български учителки за чистачки. Ходят на почивка по островите през месец, защото имат такива пенсионерски цени за почивки, че им излиза по-евтино да прекарат две седмици в Палма де Майорка, отколкото в дома си. Пътуват по света и твърдят, че животът започва, когато децата се изпоженят и кучето умре. Кое от всичко това се отнася за българските пенсионери? Значи затова така са ме дразнели тези французи, които излязоха на улиците заради увеличението на пенсионната възраст от 60 на 62 години… Чувствала съм, че така трябва да се прави. И че нашето „аз няма да доживея до пенсия” е начин да нямаме нищо общо – с кого? – със себе си. Още един от българските начини да сме безразлични към собствения си живот. Защото да не сме безразлични означава да се размърдаме, да станем, да проучим, да упражним натиск… А ако не го направим – спокойствие. И това спокойствие на всичкото отгоре ни дава печалбата да бъдем невинни, жертвани, което пък ни дава правото да мърморим колкото ни душа иска.

   

0 коментарa

Виж още