Омагьосаният кръг на политическите сенки

Омагьосаният кръг на политическите сенки

Спомня ли си някой как се наричаше обществото на социализма преди 10 ноември 1989 г.? Дали беше зряло, дали беше развито социалистическо общество - вече едва ли хората се интересуват от това. Идеологическата измислица имаше смисъл само дотолкова, доколкото да заблуждава българите, че вървят в осъзната посока напред в развитието си. Илюзията рухна много бързо, заедно с нея и спомените за епитетите, с които се кичеше социализмът. На ако всичко това вече е забравено и отречено, то със сигурност много хора си спомнят как се наричаше висшата номенклатура по онова време. За активните поколения от преди 20 години това бе „червена буржоазия". Днес синовете, внуците, а дори и част от ревностните слуги на червената буржоазия вече са олигархия. „Червена олигархия". Ако в известен смисъл нещо се е развило като приемственост от онзи период до сега - то това не са официалните догми и определения, а неформалното, но много точно наричане на скритите пружини, които движеха и продължават да тласкат обществото в избрана според техните интереси посока. Така някогашната държава на червената буржоазия днес по естествен път се превърна в държава на червената олигархия. В съчетание и тясно партньорство с мафията това е класическа олигархично-мафиотска държава. Разгледана по този начин, България лесно може да си обясни къде е голямото противоречие между нейния собствен статут и членството й в ЕС. Непрекъснатите финансови санкции на Брюксел срещу София са най-малкото, което може да служи като израз и измерител на напрежението и несъответствията между две общности, които се движат в напълно противоположни посоки. Изход от подобно противоречие трудно може да бъде посочен. На теория всеки би казал, че ако съдебната система и изобщо институциите на държавата съумеят да се преборят с олигархичната си зависимост, процесът ще тръгне в нормална посока, санкциите ще отпаднат и в обозримо бъдеще ще можем наистина да се почувстваме част от ЕС. Теорията е едно, но практиката съвсем друго нещо. За да се освободи българската държава от олигархичните си зависимости, тя трябва да направи нещо, което е много характерен израз за ранната съветска сатира от началото на миналия век. Удавникът сам да се хване за косите и да се извади. В иронията на гротесковия образ има и нещо много драматично. То описва невъзможността за спасение. При внимателно вглеждане в политическия релеф на страната преди парламентарните избори догодина картината сочи, че форматът от 4 или 5 потенциални участника в следващото НС не носи на българите никаква алтернатива. Нито една от сочените за основни политически фактори партии не дава усещането, че е реална алтернатива на сегашното статукво. Където и да отиде властта, това ще означава или даване на нова власт на същите управляващи, или прехвърляне на посоката на властта към други, които обаче ще бъдат просто резервен играч на същите истински финансови господари. Обречеността на омагьосания кръг има и друго обяснение. От външнополитическа гледна точка залагането на стабилност и предсказуемост в региона бива обвързвано с участие във властта на познати партии. И за Брюксел, а и за Вашингтон изборът в дилемата макростабилност или разбиване на статуквото ще отиде в полза на макростабилността. А тя е обвързана със същите показатели, които направиха така, че сега България да бъде сочена като най-корумпираната страна в Европа. Няма нищо по-естествено от това България да получи такова определение от Запада. Проблемът не е в епитетите, а в тяхното обяснение. И ако разсъжданията за генезиса на българската драма опират до израстването на червената буржоазия в червена олигархия, то даването на рецепта за пробив изглежда невъзможно. Антиевропейска и антикорупционна партия трудно би получила шанс за властта, защото натежава страхът от антиевропейското. Нека да си спомним какво направиха французите при избирането на Жак Ширак за втори президентски мандат - когато срещу него на балотаж се изправи националистът Льо Пен. Тогава и френската левица подкрепи върлия си десен противник с израза „Гласуваме с отвращение, защото по-добре президентът да е крадец, отколкото фашист". Изкуствено или не - противопоставянето „крадец-фашист" сработи. Демокрацията подреди ценностите си по най-предвидимата стълбица. Месеците до изборите не са толкова много. Те едва ли ще стигнат за достатъчно пълноценно изграждане на образа на алтернативни амбиции за властта. Във всеки случай - макар и само като неприложим теоретичен модел шансовете за някаква промяна в България опират до възможността следващият парламент да е колкото се може по-конфронтационен като интереси. Понякога и сблъсъкът на кланове, чието политическо представителство се намира в НС, може да бъде предпоставка за разместване на пластовете. А при разместване на пластове винаги има възможност в историята да си отидат стари и изхабени играчи, а на тяхно място току-виж се появило и нещо различно. Нещо, което поне засега не е толкова обвързано с мозайката от финансови интереси. Ето защо на предстоящите избори - макар и очакваната изненада да е изцяло в ръцете на гражданите, тя може да не се случи като излъчване на реален изненадващ победител, а само като зародиш на тенденция. Тенденцията, че българите винаги ще протестират, ако продължават да бъдат лъгани. А те ще протестират, ако вече не им е станало безразлично да участват в политически театър на сенките.

   

0 коментарa

Виж още