Прииска ли ви се да сте чилийци?

Прииска ли ви се да сте чилийци?

Животът може да се удължи само като не се съкращава. Моя приятелка иска да е чилийка. Иска животът й да значи нещо не само за нея, не само за близките, но и за непознатите. Иска животът на всеки един от нас да е на върха на общата ни ценностна стълбица. Иска човешкият живот да е мерило за всичко, което се случва. Иска, когато някой е застрашен, всички да са разтревожени. И обединени, и активни. Да не губят време в търсене на виновника, да не употребяват ситуацията за разчистване на сметки, да изпреварват сроковете за провеждане на спасителните действия. Да работят заедно, да работят перфектно, да предвидят всяка засечка. Да правят невъзможното в името на живота. Както го направиха в Чили. Иска да живее на място, където животът е важен и ценен повече от всичко друго. Има места – заблатени, отвратителни и опасни като тресавища, в които животът не се признава за най-важното. По тези места животът все по-случайно идва и също тъй случайно си отива. Ние живеем на такова място. За съжаление нямаме си Виктор Ерофеев, който също живее на такова място, но може да го описва. Ето как го описва: „Руският живот е призван да отклонява хората от живота. …Националната идея на руснаците е липсата на смисъл. В Русия да си песимист е като да отвърнеш на стрелбата. …Деребейството е руският предел на човешките желания. …По принцип руснакът е поклонник на нравствеността, но само по принцип. …Руснакът живее във вица. Вицът е единствената форма на руско самопознание. Вицът е вид терапия. Нещо повече, начин на оцеляване. От друга страна – вид отчаяние. …Той е безотговорен, защото иначе ще погине като руска личност. Това е система на национална самоотбрана – вид карате….Ако не страдаш, няма живот. Гърчът е нашият импулс... Никой не се ужасява от края на света – че защо да не поживеем без свят? …Червеният площад – това е среща на Изтока и Запада, свършила с поражение и за двете страни.” Ту към Изтока, ту към Запада, ние някак сме пропуснали (не сме разбрали? не сме запомнили? не ни интересува?), че човешкият живот е мерилото за всичко, защото е по-важен от всичко. (Това не се отнася за оня мой познат, който не се качва на самолет на „Аерофлот”, както и на български, защото: „Е как ще се качиш на машина, направена и управлявана от хора, за които животът е нищичко?”) Когато към омаловажаването на живота се прибави и политика, нещата стават двойно по-цинични. Цинично е да се преструваш, че имаш намерение да правиш реформа в здравеопазването, когато и на последния санитар е ясно, че нямаш никакво намерение да променяш нещата в посока на опазването на здравето и живота. И че последното нещо, с което се съобразяваш в така наречената реформа, са потребностите на пациента. Че не човекът, здравето и животът са важни, а побирането в едни малки пари. Защото големите пари са изтекли през лобита към хора, които печелят не от това хората да са здрави, а да са болни. Тази моя приятелка казва, че се чувства затрупана някъде тук, долу, и никой там, горе, пет пари не дава нея. Въобще не умуват над някаква капсула, с която да я извадят от дълбочината на проблемите й. И не спускат нищо, тръба между тях и нас няма, продължава тя с метафорите. Затова иска да е чилийка. Е, казвам, и на тях животът им не е за завиждане, не помниш ли през какво са преминали – арестите, хунтата, стадиона… Тя не помни, защото тогава е била дете, но пък чете Изабел Алиенде и знае. „И съм гледала „Къщата на духовете” два пъти, имам представа през какво са минали. Аз не искам да съм там, искам да си го направим тук. Онази солидарност, с която бяха спасени 33-мата миньори. Онази обща грижа, обща работа и после общата радост, това искам. Тази спойка как става и защо при нас не се получава, защо всички се чувстваме поотделно затрупани, забравени? С други думи, как се става el pueblo unido?”

   

0 коментарa

Виж още